Певицата за музиката без граници, българските корени и вълнението от първата си среща с родната публика
От София до Франция, от класическата музика до джаза, рока и българския фолклор – творческият път на Анастасия Людмил преминава през различни жанрове и култури, но връзката ѝ с България остава неизменна.
Певица, пианистка, автор на песни и преподавател, тя от години живее и работи във Франция, където създава музикални проекти и споделя опита си с младите изпълнители.
На 5 ноември, в рамките на фестивал „Музикални зографи“, Анастасия Людмил ще излезе за първи път на българска сцена като певица с концерта „Калейдоскоп на преплитащите се гласове“ в Sofia Live Club. Проектът, представен вече пред френската публика, събира българския фолклор, класическата музика и френската песен в необичайно съчетание от глас, пиано, кларинет и гъдулка.
В разговор за „Епок Таймс България“ Анастасия Людмил разказва за музикалното си детство, свободата да преминава между жанровете, преподаването, приятелството с пианистката Фани Куцарова и вълнението от предстоящата среща с българската публика.
Г-жо Людмил, израствате в семейство, в което изкуството присъства от най-ранните Ви години. Баща Ви е балетист и хореограф, а Вие започвате да свирите на пиано едва шестгодишна. Как семейната среда повлия на избора Ви да посветите живота си на музиката?
Израснах в семейство, в което изкуството и културата заемаха важно място. Баща ми, Людмил Коцев, беше балетист в оперните театри в Русе и София, по-късно хореограф на националния отбор на България по художествена гимнастика, а след това и на френския национален отбор. Майка ми беше лекар, а по-късно работеше като редактор в областта на спорта и медицината.
Като малка мечтаех да стана балерина, но се оказа, че нямам необходимите физически данни! Затова пианото се появи в живота ми почти естествено. Братовчед ми вече свиреше и аз, разбира се, исках да правя същото. Така на шест години започна моето музикално приключение.
Леля ми Мариана Коцева, солистка в Софийския музикален театър, също имаше голямо влияние върху мен. Водеше ме на оперети и аз бях очарована от този свят. Мисля, че тогава, без да го осъзнавам напълно, започнах да мечтая за сцената.
В Националното музикално училище „Любомир Пипков“ изучавате едновременно пиано и класическо пеене, а по-късно продължавате образованието си във Франция. Какво Ви дадоха българската и френската музикална школа и по какво се различават подходите им към изграждането на младия артист?
Постъпих в Националното музикално училище „Любомир Пипков“ в София на 14 години. Там продължих обучението си по пиано и започнах да се занимавам с класическо пеене. От детството си бях близо и до българския фолклор и народните танци. Имах прекрасна преподавателка по народна музика — Лидия Литова, която остави силна следа в мен.
Българското образование ми даде солидна музикална основа, дисциплина и сериозна подготовка. Когато пристигнах във Франция, продължих обучението си в консерваторията в Лил и в École Normale de Musique в Париж. Там имах възможност да развивам собствената си артистична индивидуалност и постепенно да откривам други музикални светове.
Не бих искала да противопоставям двете школи. За мен те се допълват: България ми даде основите, а Франция ми позволи да ги надграждам и да намеря своя път между различни стилове и форми на изразяване.
Творческият Ви път преминава през операта, оперетата, джаза, блуса, рока и поп музиката. Как успявате да съчетаете толкова различни жанрове и има ли музикални граници, които според Вас един артист не бива да преминава?
Никога не съм искала да се затварям в един-единствен музикален свят. Класическото обучение ми даде солидна основа, но любопитството ме отведе към шансона, джаза, блуса, рока и поп музиката. Всеки жанр има свой език, енергия и начин да разказва истории.
Понякога се чувствам като музикален хамелеон — обичам да сменям цветовете, без да губя собствената си идентичност!
Не мисля, че един артист трябва да си поставя твърде много ограничения. Важно е да има смелостта да опитва, да излиза от зоната си на комфорт и да се изненадва сам. Но за мен има една важна граница: искреността. Не бих искала да правя нещо само защото е модерно или защото се очаква от мен. Имам нужда да усещам музиката като своя и да вярвам в това, което споделям с публиката.
Българският фолклор заема особено място във Вашето творчество, въпреки че от години живеете във Франция. Промени ли разстоянието отношението Ви към българската народна музика и как я възприема френската публика?
Разстоянието ми помогна да преоткрия българската народна музика и да осъзная още по-силно колко дълбоко съм свързана с корените си. Когато живееш далеч от родината, започваш да гледаш на наследството си по друг начин.
С проекта „Вила Самовила“ исках да споделя това богатство с френската публика. Тя обикновено е любопитна и изненадана от необичайните ритми и силата на българската музика. Дори когато хората не разбират думите, те усещат емоцията!
За мен фолклорът не е просто спомен от миналото, а жива част от моята идентичност, която продължава да ме вдъхновява.
Проекта „Вила Самовила“ – музикално пътешествие из България и Балканите – създавате през 2018 . Как се роди тази идея и какво открихте за собствените си корени чрез нея?
Идеята се въртеше в главата ми две-три години, преди да се осмеля да я реализирам. Бях в период на промени и имах нужда да се върна към нещо съществено за мен. Исках да споделя с френската публика част от музикалното наследство, което нося в себе си.
Сестра ми, която е цигуларка, ми помогна да направя тази крачка. Тя ми каза : „Хора, които дори не са българи, изпълняват българска народна музика във Франция, а ти си българка — защо не правиш нищо в тази посока?“.
За да се подготвя, заминах за България на курс по фолклор с Ана Борисова, включващ пеене, история и танци. Посетих и Трявна, където намерих шивачката Райна Ганчева, която създаде първия ми сценичен костюм специално за този проект.
Самодивите от българските легенди са свободни, независими, диви, красиви, понякога малко луди, но и мъдри. Веднага се разпознах в този образ! Чрез „Вила Самовила“ открих не само музиката на корените си, но и нов начин да я изразявам.
Сред Вашите проекти са трибютът на Deep Purple, Child in Time – Made in Calais, кабаретният спектакъл Au bout du rêve и авторският Kameleon. Какво Ви вдъхновява да създавате толкова различни музикални светове и кой от тези проекти е най-близък до личната Ви същност?
Вдъхновяват ме срещите, любопитството и желанието да разказвам различни истории чрез музиката. Не мога да си представя да правя цял живот едно и също!
Child in Time – Made in Calais започна като педагогическо предизвикателство. Учениците ми почти не познаваха Deep Purple, а песента Child in Time се оказа истинско откровение за тях. Когато организирахме концерта, билетите се разпродадоха за три дни! Това беше чудесен пример как една идея може да се превърне в общо приключение.
Au bout du rêve е музикално кабаре, създадено първоначално около света на Pixar и Disney — с много въображение, хумор и емоция.
А с Kameleon открих още една своя страна: тази на авторката на песни и композиторката. Първата ми песен, Ôde à mon dressing — „Ода за гардероба ми“, се роди, докато гледах безпорядъка в стаята си! Вдъхновението понякога се крие на съвсем непоетични места.
Трудно ми е да избера само един проект. Всеки показва различна страна от мен.
Освен изпълнител и автор на песни, Вие сте и преподавател по поп и джаз пеене в консерваториите в Кале и Сент-Омер. Какво се стремите да предадете на младите певци отвъд вокалната техника? И какво научавате самата Вие от тях?
Баща ми казваше, че една певица трябва да бъде интелигентна. Като малка не разбирах напълно какво има предвид. С годините осъзнах, че не става дума само за техника, а и за интерпретация, чувствителност и способността да предаваш емоция.
Искам учениците ми да бъдат любознателни, отворени към света, дисциплинирани и внимателни към другите артисти. Техниката е незаменима, но музиката изисква и човечност.
Преподаването обаче е двупосочен процес. Учениците ми откриват нови музики и ме карат да преосмислям собствените си подходи. Обожавам да създавам проекти с тях — съвсем наскоро работихме върху откъси от мюзикъла Hair. Беше истинско удоволствие да им открия това култово произведение!
В крайна сметка и аз продължавам да уча благодарение на тях. Това ме държи любопитна и ми помага да не спирам да мечтая.
Днес младите хора имат почти неограничен достъп до музика. Как според Вас можем да направим класическата музика и традиционния фолклор по-близки и привлекателни за новите поколения, без да изгубим тяхната автентичност?
Мисля, че най-важното е да не представяме тези музики като нещо далечно, трудно или предназначено само за специалисти. Трябва да дадем на младите хора възможност да ги преживеят — чрез концерти, срещи, творчески проекти и участие в самия музикален процес.
В работата си с учениците виждам колко много зависи от начина, по който им поднасяме музиката. Когато открият произведение, което ги докосва, любопитството идва естествено.
Не е необходимо да променяме музиката до неузнаваемост, за да я направим достъпна. Можем да търсим нови начини да я представяме, като запазваме уважението към нейния произход и характер. Автентичността не означава да затворим музиката в миналото, а да ѝ позволим да продължи да живее.
С пианистката Фани Куцарова Ви свързва приятелство още от ученическите години в София. Как се съхранява подобна връзка през годините и разстоянията и кога разбрахте, че е настъпил моментът да осъществите общия си проект „Калейдоскоп на преплитащите се гласове“?
С Фани се познаваме още от музикалното училище в София. Бяхме в един випуск и през годините всяка пое по своя път, но връзката ни остана.
Всичко започна, когато открих триото Куцарова-Владимиров-Трифонов на първото издание на фестивала Музикални зографи. Бях очарована от този необичаен ансамбъл и ми се прииска да го поканя във Франция. Споделих идеята с Фани, а тя ми отговори съвсем просто: „Добре, но с теб на вокала!“.
Така една идея за концерт се превърна в общ проект. Може би е нужно време, за да узреят някои срещи. В нашия случай приятелството и музикалният опит ни позволиха да се върнем една към друга по нов начин — вече като артисти, които имат какво да си кажат.
„Калейдоскоп“ среща българския фолклор с френската класическа музика чрез необичаен ансамбъл от глас, пиано, кларинет и гъдулка. Как се роди музикалната концепция на спектакъла и кое се оказа най-голямото предизвикателство при съчетаването на тези различни звукови светове?
Исках да създам програма, в която различните музикални светове да се срещат естествено, без единият да засенчва другия. В нея има класическа музика, български фолклор в аранжименти и френски песни от началото на XX век. Избрах произведения, които са ми близки, някои от които отдавна мечтаех да изпълня.
Съчетанието на гласа, пианото, кларинета и гъдулката създава много особен звуков свят. Всеки инструмент носи своя характер и история. Предизвикателството е да намерим общ език, без да заличаваме индивидуалността на отделните музики.
За мен това е същността на „Калейдоскоп“ не просто да поставим различни жанрове един до друг, а да открием как те могат да разговарят помежду си и да създадат нещо ново.
Проектът вече е представен през април тази година в Кале, а на 5 ноември ще прозвучи и пред българската публика в Sofia Live Club. Как го приеха слушателите във Франция и какво очаквате от срещата с публиката в София? Ще има ли разлики между двете представяния?
Концертът в Кале беше много вълнуващ. Залата беше пълна, програмата продължи почти два часа, а публиката реагираше прекрасно на ритмите, музикалните истории и изненадите. Радвам се, че успяхме да споделим този необичаен музикален свят с френските слушатели.
В София емоцията ще бъде различна. За мен това е дебют на българска сцена. Ще пея пред публика, която може би усеща някои от тези мелодии по съвсем друг начин, защото те са част от нейната културна памет.
Сигурно ще бъда много развълнувана! Чувствам се така, сякаш отново съм на 20 години – с цялото сценично притеснение, което върви с това!
Не знам дали двете представяния ще се различават толкова музикално, но със сигурност срещата с публиката в София ще има специално значение за мен.
Животът Ви преминава между две култури, но българската музика продължава да присъства силно във Вашето творчество. Какво означава за Вас днес принадлежността към България и какво бихте искали да остане у слушателите след концерта „Калейдоскоп“?
С годините усещам все по-силно колко дълбока е връзката ми с България. Животът ми е между две култури, но България си остава домът. Има нещо особено, когато пристигна тук — сякаш дори въздухът ми връща енергията.
Иска ми се след концерта слушателите да си тръгнат с усещането, че са преживели миг извън времето, че са пътували чрез музиката и са открили нещо ново — за България, за Франция, а може би и за самите себе си.
Надявам се също тази среща да насърчи хората да подкрепят културата и организациите, които работят, за да продължават да съществуват подобни проекти и фестивали, сред които и асоциацията Pro Artibus.
Често казвам, че културата е храна за душата. А колкото повече храним душите си, толкова по-далеч можем да стигнем заедно.
И след всеки концерт си казвам едно и също:
„Благодаря ти, животе! Благодаря ти, че ми даде този шанс! Благодаря!“.
