Тецуйо Ишии продължава да учи и да размишлява дори през последните години от живота си
На 103-годишна възраст Тецуйо Ишии започва да променя начина, по който говори на себе си. След два престоя в болница ежедневните задачи стават по-трудни. Първият ѝ порив е да се скара: „Стегни се!“ Постепенно обаче тя се научава вместо това да се окуражава.
Тялото ѝ я е носило повече от век. То заслужава малко доброта.
Ишии, бивша начална учителка от Ономичи в японската префектура Хирошима, почина на 4 ноември 2026 г. на 106-годишна възраст. Животът ѝ привлече широко внимание чрез книги, медийни публикации и документален филм за по-късните ѝ години. Историята ѝ завладява с радостта, която тя продължава да открива в обикновените дни, и с готовността ѝ да се приспособява, когато животът става по-труден.
Тя обича сладкиши, предизвиква се с вестникарски главоблъсканици и се окуражава, докато си приготвя чай. Същевременно признава самотата, ревността и разочарованието. Нейната нагласа оставя място за тези чувства, като същевременно ѝ помага всеки ден да намира нещо, за което да бъде благодарна.
1. Да откриваш радост в обикновените дни
Ишии дълги години работи като начална учителка. След като се пенсионира на 56 години, тя започва да се занимава със земеделие и се включва в общественополезни инициативи. Деца няма, а след смъртта на съпруга си, когато е на 83 години, живее сама. Самотният живот понякога може да е тъжен, но Ишии винаги намира начини да се радва на собствената си компания и да превръща обикновените мигове в нещо специално.
След като е прекарала много години като учителка, тя все още обича да решава математически задачи и главоблъсканици с йероглифи канджи във вестника. Записва отговорите си в тетрадка, за да може да се проверява отново и отново.
„Мисля, че досега получавам само отлични оценки“, казва тя с нотка на гордост.
Тя обича и фотографията. Деца от квартала често се отбиват у дома ѝ след училище, за да пият вода, затова тя им приготвя хладка вода от кладенеца и я оставя в двора. Когато гледа как децата пият с удоволствие, често взема фотоапарата си, снима ги, проявява фотографиите и им ги подарява.
Години по-късно тя все още разглежда тези снимки и с умиление си спомня за онези мигове.
В тихите дни обича да седи на верандата и да гледа към планините и полята. Пейзажът се променя със сезоните и тя никога не се уморява от мястото си „на първия ред“. Дори през зимата слънчевата светлина стопля това пространство.
А има и сладкиши: пудинг, еклери, палачинки дораяки и оризови сладки охаги.
„Сладките неща наистина повдигат настроението. Днес се поглезих с огромен пудинг и го изядох целия за нула време“, казва тя.
Тези малки радости придават съдържание на дните ѝ. Винаги има нещо, което да забележи, нещо, на което да се наслади, и нещо, което да очаква с нетърпение.
2. Да се научиш да се окуражаваш
„Всички години, които съм изживяла, са ме направили това, което съм днес. Ако прекарвах дните си обезсърчена, това би било като да отрека целия си живот. Искам да запазя добротата в сърцето си и да живея щастливо всеки ден. Това е малкото ми желание.“
Ишии се сблъсква и със загубите, които идват със старостта. На 103 години тя постъпва два пъти в болница заради инфекция на крака и болки в ставите, като прекарва там общо около 50 дни. Започва да забелязва, че придвижването става все по-трудно и че неща, които преди е правила с лекота, сега изискват повече усилия.
Дотогава строг глас ѝ се кара: „Стегни се!“ Тя се тревожи, че ако престане да се насилва, физическите ѝ възможности ще отслабнат още повече. След двата престоя в болница обаче започва да променя отношението си към себе си.
Когато падналите листа се натрупват в двора, тя спира да се принуждава да ги мете. В най-горещите летни дни вече не се насилва да плеви.
Тялото ѝ я е носило през 103 години живот, казва тя. То вече е работило достатъчно усилено и тя не иска повече да бъде толкова строга към себе си. „Сигурно ти е трудно. Вече даде най-доброто от себе си“, започва да си казва тя.
Тя започва и да смъква високите стандарти, които винаги си е поставяла. Вместо да съжалява за всички неща, които вече не може да прави, избира да се радва на всяка малка задача, която все още успява да изпълни.
Тя се мотивира, като говори на глас, докато върши ежедневните си занимания: „Добре, нека направим хубав чай. Нека сготвим мисо супа! Казвам си тези неща на глас, за да се окуража, а после давам най-доброто от себе си.“
У дома тя приготвя мисо супа със сушени сардини, като добавя яйце и сезонни зеленчуци, които сама отглежда. Когато се чувства способна, се грижи и за градината си, а също така се наслаждава на чая и разговорите със съседите.
„Дори когато не се чувствам съвсем добре, все пак се старая да ям храните, които обичам и които ми се ядат. Ако не ядеш, откъде ще вземеш енергия?“
„Искам да ценя всеки миг, който имам. Животът си минава, независимо дали го прекарваш усмихната или плачейки. В крайна сметка кое би ти донесло повече душевен мир?“, казва тя.
3. Да слушаш със съпричастност
Ишии цени топлата и уютна атмосфера и вярва, че създаването ѝ започва с умението да слушаш.
Като по-млада тя има малко хора, на които може да се довери. Когато нещо я разстройва, няма почти друг избор, освен сама да се утешава и да преживява емоциите си. Този опит я научава да изслушва другите, когато искат да споделят какво им е на сърце.
„Може и да не мога наистина да помогна много, но смятам, че е важно да има човек, с когото можеш да говориш и да споделяш чувствата си“, казва тя. Изслушването на другите обаче понякога изисква от нея да държи собствените си емоции под контрол.
„Понякога думите на хората могат да болят, като малки иглички, които пробождат сърцето ми – например когато говорят за това колко добри са дъщерите им към тях или колко очарователни са внуците им. Тъй като никога не съм имала деца, понякога не мога да не почувствам ревност“, казва тя.
„Когато това се случи, се опитвам да оставя ревността си настрана, напомням си, че всеки има свои трудности, и продължавам да слушам.“
Именно нейната искреност прави добротата ѝ още по-смислена. Тя разпознава чувствата си и избира как да реагира.
Същото внимание към другите оформя и брака ѝ. Като по-млад съпругът ѝ харчи голяма част от заплатата си за алкохол – нещо, което тя трудно понася. Въпреки това двамата постепенно се научават да се приспособяват един към друг и остават заедно. Когато в края на живота си той получава инсулт и остава на легло, тя се грижи за него до смъртта му.
Като поглежда назад към брака си, тя казва: „Непременно забелязвайте доброто в другия човек. А що се отнася до нещата, които не харесвате, понякога трябва да се научите да ги подминавате. Може би това е тайната да остарееш заедно с някого.“
4. Да приемаш помощта с благодарност
С напредването на възрастта Ишии все повече се нуждае от помощта на хората около себе си. Дори когато получава грижи, тя се старае да остане внимателна и благодарна. След като напуска болницата на 103 години, тя прекарва един месец при 70-годишната си племенница.
Племенницата ѝ се отнася с нея като с принцеса, казва тя, но Ишии си напомня, че близките им отношения не означават, че може да прави каквото си поиска. По-късно тя се връща в собствения си дом с подкрепата на племенницата си, съседите, услуги за дневна грижа за възрастни и домашни помощници.
„Толкова много хора ми помагат и ме подкрепят и именно това ми позволява да живея сама. Но винаги си напомням да не приемам за даденост онова, което другите правят за мен. Иска ми се и аз да можех да направя нещо за тях“, казва тя.
Самата благодарност може също да е свързана с дълголетието. Кохортно проучване от 2024 г., публикувано в JAMA Psychiatry, проследи близо 50 000 възрастни медицински сестри в САЩ. В сравнение с жените с най-ниски нива на благодарност, при тези с най-високи нива рискът от смърт по каквато и да е причина беше с 9% по-нисък.
5. Да не губиш интерес към живота
Едно от големите предизвикателства на напредналата възраст е спадът на когнитивните функции и на способността за извършване на ежедневни дейности, каза пред The Epoch Times Ли Чънсун, специализант по психиатрия в Психиатричния център на град Тайпе.
През по-късните си години Ишии има много занимания. От решаването на математически задачи до приготвянето на чай и готвенето, тя намира начини да поддържа активни както ума, така и тялото си.
Подобни занимания не само могат да ангажират мозъка и да подобрят концентрацията, но и да носят удоволствие и чувство за постижение, посочи Ли. Заедно тези ползи могат да подкрепят физическото и психическото благополучие и да помогнат за забавяне на свързания с възрастта упадък.
Популационно кохортно проучване, публикувано през януари, проследи близо 11 000 възрастни хора в Япония в продължение на шест години и установи, че готвенето у дома поне веднъж седмично е свързано с по-нисък риск от деменция.
С отслабването на физическите способности някои възрастни хора може да се обезсърчат от онова, което вече не могат да правят. Ли препоръчва вниманието да се насочи към онова, което остава възможно, и човек да се радва на живота в рамките на физическите си възможности. Възрастните хора могат също да отделят време за неща, които винаги са искали да направят.
Вместо просто да съжаляват, че слънцето залязва, възрастните хора могат да оценят красотата на залеза и да се насладят на следата от неговата светлина.
Би Уъндзие, която има докторска степен по медицина от Токийския университет в Япония, каза пред The Epoch Times, че столетниците често споделят определени навици и нагласи, сред които редовна активност, семпло хранене и положителен подход към живота.
Тези възрастни хора не е задължително да следват структурирани тренировъчни програми, каза тя. Вместо това те остават активни чрез ежедневни задачи като готвене и домакинска работа. Освен това храненето им често поставя акцент върху зеленчуците и простите, естествени съставки.
Те също така обикновено приспособяват начина си на живот към промените, които носи остаряването, което им помага да поддържат ума си активен. Животът на Ишии отразява много от тези качества, каза Би.
Когато се изправя пред старостта, Ишии не прекарва времето си в оплаквания. Тя се приспособява към това, което тялото ѝ позволява, и се стреми да запази спокойна нагласа. Изслушва другите, проявява разбиране и се старае да остане добросърдечна.
Тези навици и нагласи може да са допринесли за нейното дълголетие, като същевременно са ѝ помогнали да запази положителен поглед с напредването на възрастта. Тя приема нещата, които вече не може да прави, и цени всяко малко нещо, което все още може.
Думите ѝ улавят свободата, която все още чувства: „Тялото ми може вече да не се движи така, както искам, но духът ми все още е свободен.“
















