Човешките същества са създадени да издържат на дискомфорт. Когато премахваме физическите предизвикателства от живота си, борбата се премества в ума ни
Гледах сериал, който разказва за керван от имигранти и мечтатели, опитващи се да стигнат до Орегон през 1883 г. Опасностите са безкрайни. Хората умират отново и отново – от инциденти с коне, престрелки, гърмящи змии, заразена вода, жестоко време, глад и насилие. Всяко решение е въпрос на живот и смърт. Няма буфер. Грешките носят бързи и често фатални последици. Оцеляването изисква постоянна бдителност.
Има много прилики между тази история и нашия днешен живот, но една тема се открои над всички останали: колкото по-цивилизовани ставаме, толкова ставаме по-слаби. Колкото по-близо сме до земята, толкова по-„див“ е животът и толкова по-силни трябва да бъдем, за да оцелеем.
В началото на епизод 5 от сериала разказвачът размишлява как градовете омекотили хората—как цивилизацията премахва непосредствените последици и създава илюзия за сигурност.
Ако това е вярно за 1883 г., днес е още по-вярно.
Вече не сме просто омекотени от градовете. Омекотени сме от системи, удобства и слоеве защита между нас и реалността. От различни гледни точки това е добре. Никой наистина не иска да живее в свят, където смъртта дебне зад всеки ъгъл. Съвременната медицина, хигиената, инфраструктурата и мерките за безопасност са спасили безброй животи.
Но медалът има и обратна страна.
Отдалечили сме се толкова много от живота чрез естествените последици от действията си, че сега съществуваме в подплатена версия на реалността. Свят, в който неправилните решения рядко имат непосредствен резултат. Свят, създаден, за да ни бъде удобно на почти всяка цена.
Къде тогава е златната среда?
Къде е мястото, на което можем да останем вкоренени в реалността и свързани с последствията от изборите си – без да живеем в свят, където отиването до тоалетната може да означава ухапване от змия?
Способни ли сме изобщо да намерим този баланс? Или комфортът вече е станал нашата полярна звезда?
В университетите и институциите днес наблюдаваме възхода на „предупрежденията за тригери“ и „безопасните пространства“, изградени около идеята, че самият дискомфорт е форма на вреда. Но дискомфортът не е грешка в човешкото преживяване. Той е част от живота. Част от растежа. Част от устойчивостта.
Човешките същества са създадени да издържат на дискомфорт. И когато премахваме физическите предизвикателства от живота си, не елиминираме борбата – просто я преместваме в ума си.
Започваме да си измисляме проблеми. Увеличаваме значението на факторите, предизвикващи стрес. Търсим идентичност чрез страдание, защото биологичната ни същност очаква съпротива, срещу която да се бори. Без реални несгоди умът ни си ги измисля сам.
Подозирам, че голяма част от съвременното отчаяние произтича от това несъответствие. Еволюирали сме за оцеляване, за движение, за несигурност, за слънчева светлина, студени сутрини и смислен труд. Сега живеем в климатизирани кутии, взирайки се в екрани, излъчващи синя светлина, изолирани както от опасност, така и от цел.
Изследванията показват, че синята светлина нощем нарушава физиологичното ни състояние, докато светлината на изгрева и светлината на огъня подпомагат митохондриалната функция и общото здраве. Телата ни все още реагират на ритмите на природата, дори когато начинът ни на живот вече не го прави.
Пионерите, преодоляващи реки, болести и насилие, нямат време да се чудят дали не са родени в грешното тяло. Оцеляването оставя малко място за екзистенциални кризи. Трудностите им са брутални, но реални. Умовете им са заети с оцеляване, принос и общност.
Мисля за собствения си живот. Нивото на ограничение и натиск, което изпитвах в Калифорния, беше достатъчно, за да преместя семейството си през цялата страна. Но не се качихме във фургон за едногодишно пътуване. Качихме се в кемпер и шофирахме два дни. Неизвестното все още беше плашещо. Рисковете бяха реални. Но не бяха нищо в сравнение с тези, поемани от семействата, бягащи от глад, война и потисничество в по-ранни поколения – повечето от тях не оцеляха по пътя.
И така, питам се: дали комфортът тихо разрушава устойчивостта ни?
Дали сме се защитили толкова добре от последствията, че вече не знаем как да бъдем силни?
Или все пак сме, въпреки всичко, в по-добро положение от тези, които са живели преди нас?
Дискомфортът е необходима част от живота. Ако винаги се опитваме да го избегнем, умовете ни така или иначе ще го намерят. Отговорът не е в елиминирането на дискомфорта. Отговорът е в избора на трудности и знанието, че можем да се върнем към благата на съвременния комфорт, когато наистина се нуждаем от почивка.
Имаме вътрешна канализация. Имаме електричество. Имаме парно отопление и климатик. Имаме сигурност, която предишните поколения не можеха дори да си представят. Тези удобства са благословия, но те трябва да бъдат място, където се възстановяваме, а не място, където да се крием от живота.
За някои хора изборът на дискомфорт може да означава тренировка за маратон. За други – изкачване на планина или учене на ново умение, което изглежда плашещо.
За мен това е опитът да отглеждам ферма в Централен Тексас. Отглеждането на четири деца. Работата за организирането на живот и препитание по начин, който понякога изглежда невъзможен.
И може би това е балансът, който търсим – не връщане към постоянна опасност, а връщане към смислено усилие. Не отхвърляне на комфорта, а отказ да позволим той да ни определя.
Изразените в тази статия гледни точки са мнения на автора и не отразяват задължително възгледите на The Epoch Times.
