Мнение
Преподавам предприемачество повече от 25 години. Дипломите ми по английска филология и право, както и доживотният ми интерес към политиката, ми дадоха различна гледна точка и отличителен преподавателски подход. Искам студентите да разбират приноса на предприемачеството за американското благосъстояние и политическите структури, които са направили предприемачеството възможно.
За съжаление обикновено не се преподава това. Стандартният подход към темата е студентите да се учат за иновациите и как да създават и управляват бизнес.
Това не е достатъчно.
С години се опитвах да накарам преподаватели и администратори да разберат, че пренебрегваме най-голямата заплаха за предприемачеството – подкрепата за социализма, която се преподава в университетите ни и се разпространява сред населението.
Те не го разбират.
Например, когато през 2005 г. ме помолиха да създам междудисциплинарна допълнителна специалност по предприемачество в Университета на Илинойс, настоях да има задължителен курс по предприемачество и публична политика. Преподавателите по бизнес науки само свиха рамене:
Не ни трябва това. Това е просто курс по право. Трябва да преподаваме мениджмънт, маркетинг, икономика и финанси.
Грешно, грешно и грешно. Това не беше „просто курс по право“. А традиционната бизнес програма вече преподава много добре тези предмети. Но да се научиш как да създадеш бизнес – особено в области, в които технологиите са съвсем нови и почти всеки аспект от бизнес модела („Какъв е продуктът? Кой е клиентът? Къде е конкуренцията?“) е несигурен – е напълно различно от управлението на утвърдена компания с клиенти на определени пазари и в ясно разпознати отрасли.
Това, което виждах, беше, че уменията, нужни за създаването на изцяло нов бизнес, са точно тези, които трябва да използваме при прилагането на публични политики: да определим проблема, да предложим възможни решения и да проверим хипотезите с възможно най-малко средства. С други думи, трябва отрано да установим в какво грешим, да поправим проблемите и след това да разширим програмите. Или, както сам го формулирах: „Стартирай, сбъркай, разрасни се.“
Това, което важи в бизнеса, важи и в управлението. Но ние не правим така.
Вместо това хвърляме милиарди долари за непроверени предположения, защото „проблемът е толкова сериозен“ или защото предлагащите решенията имат добри намерения. А когато политиките се провалят, никой не признава, че предположенията са били грешни; вместо това се казва: „Просто ни трябват повече пари.“
Частните компании, които се провалят толкова катастрофално, фалират. Но когато парите идват от данъкоплатците, всички вярват, че винаги ще има още.
Това е опасно невярно. Данъчните приходи не са неограничени, а нерешените проблеми се влошават, докато политиците и ръководителите на неправителствени организации забогатяват, като дават обещания, които няма да изпълнят. Това – напълно разбираемо – прави обществото цинично.
Бихте си помислили, че поне успешните предприемачи разбират това. Някои – като Илон Мъск – го разбират. Но е шокиращо да се види колко много феноменално успешни предприемачи защитават държавната намеса на пазарите, насърчават една или друга форма на социализъм или даряват милиарди на неправителствени организации, чиято дейност изостря именно проблемите, които те твърдят, че искат да решат.
Затова включих разкриващия документален филм „Poverty, Inc.“ в курсовете си по предприемачество и мениджмънт. Студентите трябва да разберат, че погрешните предположения, които могат да обрекат зараждащите им се начинания, са още по-разрушителни, когато се прилагат от организации с нестопанска цел или като държавна политика.
Изключително удовлетворяващо е да видиш как осъзнаването настъпва. Но тези студенти са в курса, защото вече се интересуват от това някой ден да започнат собствен бизнес. Трябва да достигнем и до студентите, които не учат предприемачество, бизнес или инженерни науки.
През 2011 г. имах разногласие по този въпрос с икономиста Карл Шрам, тогавашен президент на фондация „Юинг Мариън Кауфман“, който изнесе лекция пред една от моите групи в Университета „Нотр Дам“. Фондацията, със седалище в Канзас Сити, щата Мисури, тогава беше най-голямата частна организация в САЩ, финансираща образованието по предприемачество.
„Трябва да преподаваме предприемачество на всички студенти – казах на Карл, – не само на онези, които вече се интересуват от създаването на компании.“
Той се присмя. „Това е загуба на време. Защо?“
Отговорът ми беше: „Защото гласуват.“
Същата година изложих подобен аргумент на Глобалната конференция на центровете по предприемачество. Честа тема на разговор на тези конференции е как да се измерва успехът на програмите. Това неизбежно се свежда до въпроса: „Как можем да накараме повече студенти да започнат бизнес, докато са в университета?“
Това е недалновидно. Образованието на студентите по предприемачество има стойност и отвъд създаването на бизнеси. Както казах на колегите си от GCEC: „Преподаваме гражданско образование и политология, но не измерваме успеха на тези програми по броя студенти, които излизат навън и основават държави.“
През изминалите 15 години призивите ми в по-голямата си част останаха нечути. Но събитията в цялата страна и по света доказаха, че съм бил прав. На щатски и федерални избори кандидатите вече се явяват с открито социалистически, а дори и комунистически платформи. Кметът на Ню Йорк Зохран Мамдани призова за „топлината на колективизма“. Неговата ръководителка по правата на наемателите Сеа Уивър иска да премахне частната собственост и твърди, че притежаването на жилище е „инструмент на бялото върховенство“. Дариализа Авила Шевалие, която се кандидатира за Конгреса в Ню Йорк, иска държавен контрол върху средствата за производство. Кандидатът за Сената на САЩ от Мичиган Абдул ел-Сайед настоява, че е капиталист, но неговата полусестра – открито заявяваща се като комунистка – предположи, че казва това само за да бъде избран.
Фактът, че хора с висше образование се придържат към тези дискредитирани идеологии, е позор за образователната ни система. Не става въпрос само за това, че през миналия век колективизмът причини смъртта на повече от 100 милиона души – повечето от глад, вследствие на комунистически и социалистически политики, унищожили селскостопанското производство – и страданията на още милиони.
Проблемът е, че тези хора се ползват от самата система, която искат да разрушат, и не го осъзнават. Те пристигат на своите „протести“ нахранени, облечени по последна мода и с най-новите версии на смартфони и носими технологии. Те зависят от интернет и социалните медии. Приемат конституционните си права за даденост. Никога не са живели при колективистки режим. И още по-същественото е, че нямат представа какво е необходимо, за да се създаде или разрасне бизнес, да се произвеждат нужните на хората стоки и услуги, да се изплащат заплати. Казвали са им, че финансовият успех е следствие от „алчност“, и те вярват в това.
Хората, отговорни за образоването на младите поколения, трябва да свържат политическата свобода с икономическото благоденствие; можем и трябва да разграничаваме например капитализма на приближените до властта от предприемаческия капитализъм, който направи американската мечта възможна за толкова много хора.
Но твърде много преподаватели се отнасят към програмите си като към малки изолирани сфери. Те не се интересуват от по-голямата картина. А много американци виждат някога проспериращи нации, рухнали под тежестта на колективизма, и си мислят: „Това не може да се случи тук.“
Всички те свирят, докато Рим гори. Както показват събитията в Европа, това вече не е метафора.
Може би някои от вас виждат нещата по различен начин. Ако е така, с радост бих помогнал. Ако във вашата институция има програма по предприемачество и търсите по-голямо въздействие, моля, свържете се с мен.
