Мислите да се оплачете? Помислете пак. Философите отдавна са доказали защо е по-мъдро да виждаме доброто в другите, дори когато те се отнасят зле с нас
„Когато бях тийнейджър, аз и братята ми понякога си споделяхме раздразнението от хора, които от време на време правеха живота ни малко по-неприятен. По принцип след няколко оплаквания човек би се почувствал известно облекчение“, пише Анджелика Рейс.“Но всеки път, когато майка ми чуеше подобен разговор, тя нежно и естествено намираше нещо хубаво да каже за човека, за когото се оплаквахме“, пише Рейс. Това била невероятна стратегия, която винаги давала резултат, макар че като деца не им харесвала особено.“С годините започнах да ценя все повече тази черта у майка си – до степен, в която тя се превърна в истинско уважение. И не е ли точно това правилният начин на живот – да виждаш доброто в ситуациите, дори когато изглеждат мрачни, и да виждаш доброто в хората, дори когато изглеждат неприятни?“ пише Рейс.“С времето осъзнах, че точно в това се крие отчасти висшата, божествена любов. Тя е свързана с това да не отвръщаш на обидата с обида и да изпитваш любов към другите, независимо как се отнасят с теб.“ Историята на Рейс съответства на важна идея, която рядко се прилага на практика днес: значимостта на това да виждаме доброто в другите. Това не е нова концепция, а идея, разглеждана още в древността от философи, писатели, психолози и изтъкнати мислители. Римският император и философ Марк Аврелий смята, че дори когато открием недостатъци у другиго, трябва да се замислим добре, преди да произнесем строга присъда. Като ключов представител на стоическата школа, Аврелий вижда вродена стойност и достойнство във всеки човек. В своите писания той застъпва идеята, че когато срещнем някой, който се държи лошо, трябва да се опитаме да погледнем нещата от неговата гледна точка и да си напомним, че той може да действа от погрешни представи, а не от злоба. По този начин можем да бъдем търпеливи към него, точно както бихме се надявали другите да бъдат към нас.“Защото, както всяка душа е лишена против волята си от истината, така и тя е лишена против волята си от способността да се отнася към всеки човек според заслугите му,“ пише Аврелий. На друго място той добавя: “ Защото всеки, който греши, пропуска целта си и се е отклонил от правия път.“ Въз основа на това разбиране Аврелий определя ролята на „мъдрия човек“ като насочващ онзи, който е съгрешил, и по този начин го спасяващ от самия него – защото грешникът, изгубил пътя си, не е освободен от вина. С такъв човек трябва да се говори с любов и състрадание, за да се омекоти сърцето му.“ Защото какво ще ти стори най-яростният човек, ако продължаваш да се отнасяш към него с доброжелателност и ако, когато се открие възможност, нежно го увещаваш и спокойно поправяш грешките му тъкмо когато той се опитва да ти навреди, казвайки: Не така, дете мое – по природа сме създадени за нещо друго. Аз сигурно няма да пострадам, но ти увреждаш себе си, дете мое“, пише Аврелий.“Покажи му с нежен такт и чрез общи принципи, че е така“, добавя той.
Мислите на Аврелий намират отглас в поуката за любовта и съчувствието в прочутия роман „Клетниците“ на френския писател Виктор Юго. Главният герой Жан Валжан е осъден на една година затвор заради открадната питка хляб, с която иска да нахрани овдовялата си сестра и децата й. Но една година се превръща в двадесет и той излиза от затвора изпълнен с горчивина и омраза, като постепенно се превръща в дребен престъпник. След като Валжан е заловен да краде сребърни прибори от дома на свещеник, свещеникът вижда потенциала му да стане добър човек и заявява, че сам му е подарил среброто. Състраданието на свещеника разтопява сърцето на Валжан и той решава да промени живота си. С парите, получени от свещеника, той основава фабрика и се превръща в заможен човек, който щедро дарява за благотворителност. В кулминацията на романа Валжан спасява живота на полицейския офицер, който цял живот го е преследвал и е продължавал да го смята за престъпник.
Алберт Швайцер – немски лекар, философ и музикант, носител на Нобелова награда за мир от 1952 г. – се отнасял със съчувствие, любов и уважение към всеки човек, когото срещал. Той изпитвал дълбоко уважение и благоговение пред живота – своя собствен и на всяко друго човешко същество.“ Благоговението пред живота ми дава основния принцип на моята нравственост“, пише той в автобиографията си. Швайцер смятал за свой етичен дълг да защитава живота на всеки човек и да дава възможност на всеки да развие и реализира пълния си потенциал. Воден от тези убеждения, на 30-годишна възраст той решил да посвети живота си на това да бъде „лекар в служба на човечеството“. През 1913 г. основал болница в град Ламбарене, Габон, Западна Африка, където лекувал хиляди хора, сред които и болни от проказа, малария и дизентерия. Всеки пациент получавал грижи с любов и уважение, независимо от социалното или материалното си положение. Австрийско-израелският мислител и педагог Мартин Бубер философски формулирал това, което Швайцер разбирал по интуитивен път. Бубер разглеждал човешките взаимоотношения като от първостепенно значение и като основа за правилното поведение в света. В книгата си „Аз и Ти“ той описва два вида взаимоотношения: Аз-То и Аз-Ти. Отношенията Аз-То са функционални – при тях единият човек използва другия като средство за постигане на определена физическа, умствена или емоционална цел. Отношенията Аз-Ти са такива, при които човек вижда другия в неговата цялост, във всички измерения на неговото съществуване. Такива взаимоотношения представляват истинска междуличностна връзка, изградена върху дълбока любов.“Любовта е отговорността на едно Аз към едно Ти“, пише той.
Според Бубер способността да обичаме другите хора не произтича от усилие или стремеж, а от вътрешно освобождаване от емоции и мисли и пълно съсредоточаване върху другия. „Ти ме среща чрез благодат – не се открива чрез търсене“, пише той. Подобна любов изисква и смелост, смята Бубер, тъй като предполага дълбоко себеотричане. Истинската любов към хората, твърди той, е най-дързостният акт от всички.
Психологът Ейбрахам Маслоу, един от водещите представители на хуманистичната психология през 60-те години на XX век, също отдавал голямо значение на разпознаването и развиването на доброто в другите. Той формулира преработената „йерархия на потребностите“, в чиято основа стоят най-фундаменталните нужди като храната, а на върха-най-висшата човешка потребност: себенадмогването. Когато човек надхвърли себе си и се свърже с по-широко съзнание, казва Маслоу, той разпознава единството на вселената и усеща естествена връзка с всички хора. Вместо себецентрирани мисли, в него се пробуждат безкористност, грижа и загриженост за благополучието на другите. Маслоу бил страстен привърженик на вродената доброта на човешките същества. Според него „доброто“ рядко изчезва напълно от сърцето на човека, макар да е „слабо и крехко, и фино, и лесно заглушимо от навика, културния натиск и погрешното отношение към него.“ Именно затова е важно да се подхранва и насърчава добрата страна на човешките същества.
Тази статия първоначално е публикувана от Epoch Magazine Израел.
