В чест на Деня на българската поезия 1 октомври, избрахме стих от ярката творческа индивидуалност на големия български поет Димчо Дебелянов.
Романтичното съвършенство на неговото перо ни подсеща защо трябва да има специална дата, посветена на най-съкровеното изкуство, което запечатва чувствата в слова.
В началото на златоносната есен, това проникновено стихотворение на Дебелянов слива в необикновена хармония душите на читателя и поета със споделено разбиране за очарованието и тленността на живота.
След жаркия огън на чувствата остава златната пепел на спомена, в който завинаги тлее отминала страст.
Златна пепел
Поведох те низ пътища потайни
на своя храм към скривания вход —
убих девствеността на свойте тайни
и поверих ти целий си живот.
И казах: — Похищавай плод след плод,
за тебе брани, никому незнайни —
на скръбна нощ под глъхналия свод,
на утрото в усмивките безкрайни.
Ела, презри мъждения и дим —
на първий жар отдай се до забрава,
и нека тъмен страх не те смути,
защото ние няма да скърбим!
— Знай, златна пепел винаги остава,
кога сред огън младост отлети.
Кратък живот с впечатляващо поетично наследство
Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 година в Копривщица като последното, шесто дете в семейството на Велю Дебелянов и Цана Стайчина. На девет години Дебелянов губи баща си и семейството му се премества в Пловдив, където се сблъсква с отчуждената забързаност на големия град. През есента на 1904 година семейството му се премества отново – този път в София, където през 1906 година Димчо завършва I-ва Мъжка гимназия. През 1906 и 1907 негови стихотворения са публикувани в списанията „Съвременност“ и „Българска сбирка“, с които творби навлиза в сериозното литературно поприще, воден от вдъхновяващата го дружба си с Николай Лилиев и Димитър Подвързачов.
През 1909 година Димчо напуска тягостната за него чиновническа длъжност и започва редица други временни занятия – репортер и коректор за вестниците „Ден“ и „Балканска трибуна“, стенограф в Народното Събрание и Софийска община, преводач от френски, руски и английски, той работи с текстове на Шарл Бодлер, Пол Верлен и дори Уилям Шекспир.
През 1910 година, заедно с Димитър Подвързачов, издава първата българска поетическа антология „Българска антология. Нашата поезия от Вазов насам“. В столицата през тази епоха е съсредоточена българската културна и литературна интелигенция, срещата с която предопределя творческия път на Дебелянов. Приятелският кръг на Подвързачов, Николай Лилиев, Христо Ясенов, Георги Белев, Георги Райчев, Людмил Стоянов и други дава увереност и стремеж към усъвършенстване на младия поет, въвеждайки го в очарованието и творческата атмосфера на столичната бохемската интелигенция.
През 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков, където през Балканската война е обикновен войник. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево и след две години е произведен в чин подпоручик. В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта като доброволец и като такъв през февруари 1916 г. заминава на Македонския фронт. Подпоручик Дебелянов пада убит в сражение с англичаните на 2 октомври 1916 г.. Той е само на 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демир Хисар (днес Сидирокастро).
През 1920 година Димитър Подвързачов, Николай Лилиев и Константин Константинов събират творбите на Димчо Дебелянов, дотогава публикувани единствено в различни периодични издания, и издават неговата първа стихосбирка. През 1931 г., по инициатива на кръжока „Живо слово“ и на Димитър Подвързачов, костите на Дебелянов са пренесени от българската църква в Демир Хисар в родната му Копривщица.
Младият Дебелянов разкрива своя самороден талант и успява само за едно десетилетие да развие неповторимо творчество чрез проникновените си поетични щрихи. Те го превръщат в един от най-обичаните и четени лирици на българската литература.
