Когато пространството престане да функционира като истински социално, то вече не учи хората как да се отнасят помежду си
Години наред водехме спорове дали социалните мрежи са добри или лоши, дали ни свързват или разделят, засилват ли гласовете или разрушават обществото. Но сега се оформя нов консенсус – не в аналитичните центрове или панелите в Силициевата долина, а в класните стаи, съдебните зали и домовете.
Социалните мрежи вече не са социални.
Това прозрение вече води до конкретни последствия. Австралия наскоро обяви ограничения за използването на социални мрежи от непълнолетни, позовавайки се на нарастващите доказателства за вредите върху детското психично здраве. В САЩ Ню Йорк и десетки щата завеждат дела срещу големи компании в сферата на социалните мрежи, обвинявайки ги, че съзнателно създават платформи, които пристрастяват децата и увреждат тяхното психологическо развитие. Учители, родители, педиатри и дори бивши служители от технологичния сектор достигат до един и същ извод: нещо в тази среда се промени коренно.
Това не е паника заради екраните или морална реакция срещу технологиите. Тук стои въпросът в какъв социален свят са се превърнали тези платформи.
Когато социалните мрежи се появиха, те разширяваха ежедневните човешки отношения. Потоците бяха предимно хронологични. Виждахте главно постове от хора, които познавахте. Взаимодействието носеше контекст. Времето течеше в човешко темпо. Заявената цел, макар и несъвършено постигната, беше връзката.
Тази структура вече не съществува.
Днес големите платформи се управляват от прогнозни системи, създадени да максимизират ангажираността, а не връзката. Съдържанието се избира не защото идва от някой, когото познавате, а защото алгоритъмът прогнозира, че ще предизвика реакция. Това, което запълва потока, е по-скоро стимул, отколкото разговор: възмущение, потвърждение, страх, желание – всичко, което не позволява на вниманието да се разсее.
Това, което все още наричаме „социални“ мрежи, сега функционира повече като персонализиран поток за излъчване. Потребителите участват по-малко в споделени общности и повече в лични потоци, оптимизирани за ангажираност. Преживяването е индивидуализирано, непрекъснато и откъснато от естествените ритми на човешкото взаимодействие.
Но когато пространството престане да функционира като истински социално, то вече не учи хората как да се отнасят помежду си.
Социалните умения не са вродени. Те се развиват чрез повтарящи се ежедневни взаимодействия – четене на жестове, справяне с несъгласието, понасяне на скуката, изглаждане на недоразуменията. Тези умения се оформят постепенно чрез преживения опит, а не само чрез обучение.
Емпатията е едно от тези умения. Тя зависи особено от мигновената обратна връзка – да видиш как думите ти се възприемат от другия човек, да коригираш поведението си и да опиташ отново. Когато социалното взаимодействие се свежда до реакции, показатели и представяне, тези обратни връзки за социално развитие не се случват, както се е случвало при безброй поколения преди нас.
Педагозите все по-често се сблъскват с ефектите. Учителите описват класни стаи, където учениците се затрудняват с основни социални сигнали като зрителен контакт, емоционален самоконтрол и търпение един към друг. В резултат училищата сега трябва да преподават емоционални умения, които някога се развиваха естествено чрез обикновения човешки контакт.
Тази промяна е най-ясно видима при поколение Алфа – първото поколение, което израства напълно потопено в алгоритмичните цифрови среди от най-ранна възраст.
Тези деца не са повредени. Те са адаптирани. Прекарали са най-важните години на своето развитие в системи, които никога не спират, никога не си почиват, никога не забравят и реагират мигновено на поведението. Изследователите на изкуствения интелект понякога описват тези цифрови системи като „извънземни“ – не защото са враждебни или от друга планета, а защото не работят по човешки ритми или природни цикли. Те не спят. Не остаряват. Не изискват търпение или преговори.
По време на раннoтo развитие на мозъка децата се приспособяват към заобикалящия ги свят. Умовете им се адаптират към това, което преживяват най-често. Когато вниманието се дърпа непрекъснато в различни посоки и стимулирането никога не спира, мозъкът се учи да остава реактивен вместо стабилен. Продължителната концентрация става по-трудна. Тишината се усеща неудобно. Търпението и чакането стават чужди.
Това не е културно предпочитание, което поколение Алфа е избрало. Развитието им е биологичен отговор на новата, хибридна, човешко-плюс-нечовешка среда, в която са израснали.
Децата, оформени от тези системи, сега са в класните стаи и домовете, и моделите са трудни за игнориране. Съдебни дела, политически промени и културно дистанциране – всички сочат към едно и също осъзнаване: някои аспекти на израстването бяха предоставени твърде рано, а ефектите не изчезват с възрастта.
В същото време се променя и начинът, по който хората използват социалните мрежи. По-младите потребители публикуват по-малко. Много само скролват без да се включват или напускат напълно. Нарастването на новата тенденция „нулево публикуване“ – избор само да консумираш без да споделяш лично съдържание – отразява нарастващото усещане, че тези платформи вече не предлагат много в замяна.
Компаниите за социални мрежи осъзнават тази промяна, но вместо да преустроят платформите си около истинското човешко взаимодействие, те вървят в обратна посока. Потоците все повече се запълват със съдържание, генерирано от изкуствен интелект, а препоръчващите системи натискат по-силно, за да задържат вниманието. Новите устройства като умни очила и потапящи в дигитална реалност дисплеи целят да вплетат алгоритмично подбираните потоци директно в ежедневието. И докато човешкото участие намалява, симулацията застъпва, за да запълни празнината.
Бъдещето, което се изгражда, е още по-малко социално, по-автоматизирано, по-потапящо в дигитална реалност и по-малко зависимо от действителното човешко присъствие. В този свят връзката не изисква друг човек. Взаимодействието се предвижда предварително, а придружаването се създава изкуствено. При тази траектория на развитие културата ще се доставя, а не преживява.
Затова истинският въпрос вече не е как да поправим социалните мрежи. Въпросът е дали сме готови да спрем да ги наричаме нещо, което вече не са. След като престанем да се преструваме, че тези платформи са социални, отговорността може да се измести. Родители, педагози, законодатели и отделни хора трябва да решат колко от човешкото развитие са готови да оставят в ръцете на нечовешки системи, създадени да максимизират ангажираността, а не отношенията.
Трябва да се научим, че няма неутрална среда. Това, което ни заобикаля, ни оформя.
Следващият етап от този разговор няма да се отнася до приложения или функции. Той ще се отнася до граници и разпознаването, че човешкото развитие не може да се случи без човешко пространство, човешко присъствие и човешко време. Технологията ще продължи да се развива, но изборът е дали ще позволим на технологията да дефинира какво означава „социално“, или ще позволим на хората да направят тази дефиниция.
Социалните мрежи може да не са вече социални, но човечеството все още е – стига да защитим условията, които му позволяват да процъфтява.
Възгледите, изразени в тази статия, са мнения на автора и не отразяват непременно позицията на The Epoch Times.
