На 19 юли отбелязваме деня на българската дипломатическа служба. На тази дата през 1879 година са назначени първите български дипломатически представители в чужбина: Драган Цанков, Евлоги Георгиев и Димитър Кирович.
През 2003 година с постановление на Министерски съвет е създаден Български дипломатически институт, който днес носи името на Посланик Иван Станчов.
Иван Станчов си отиде от този свят на 24 ноември 2021 г., което предизвика силни реакции на възхищение и почит към личността му в медиите и социалните мрежи.
Каква е историята зад този благороден дух и велик българин?
Родословното дърво на семейство Станчови стига чак до 18-и век. През 1790 г. Яни Димитров Станчоолу напуска град Берат в днешна Албания и се заселва в Свищов. Той определя себе си като „българин от воините на Самуила“. Женен е за Ефросина Паница.
Техен правнук е Димитър Станчов – дядото на Иван Станчов, първият дипломат в семейството. Той завършва Терезианската школа във Виена, а след това и право във Виенския университет. Стажува в дипломатическото представителство на България във Виена, където се запознава и с княз Фердинанд. Завръща се в България по негова покана. Князът го назначава за свой личен секретар и за началник на тайния си кабинет. Димитър Станчов се жени за графиня Анна дьо Грено – придворна дама на княгиня Мария-Луиза и дъщеря на хофмаршала на княз Фердинанд граф дьо Грено. Двамата имат пет деца.
Димитър Станчов е дипломатически представител на България в Румъния, Австро-Унгария и Русия. Именно в Санкт Петербург през декември 1897 г. се ражда бащата на Иван Станчов, който също носи името Иван. Семейството остава в Русия до 1907 г. От 1906 до 1908 г. Димитър Станчов е външен министър в правителствата на Димитър Петков и Петър Грудев, от консервативната партия на Стефан Стамболов. След убийството на Димитър Петков и свалянето от власт на Петър Грудев с обвинения, които така и не се доказват в съда, Димитър Станчов е посланик във Великобритания, Франция, Белгия и Италия. Заради позицията си срещу включването на България в Първата световна война изпада в немилост пред Фердинанд и е отстранен от длъжност. След Първата световна война Димитър Станчов е главен секретар на делегацията, сключила Ньойския договор (1919). През 1924 г. окончателно подава оставка, несъгласен с политиката на правителството на Александър Цанков. Семейството се мести да живее във Варна.
До 1915 г. Иван Станчов – старши учи във Френския католически колеж в Пловдив. През 1917 г. е мобилизиран във Военноморските сили на България, а през 1918-1919 г. е назначен за военен преводач на окупационните войски на Антантата. Сътрудничи и на българското военно разузнаване. Участва в укриването на българско оръжие, подлежащо на унищожаване от силите на Антантата. Назначен е в общината във Варна, където отговаря за настаняването на руските бежанци след кървавата Октомврийска социалистическа революция.
През 1923 г. Иван Станчов – старши завършва право в университета на град Фрибур, Швейцария, след което живее в Лондон. Започва работа в местна химическа компания, но я напуска в края на 1926 г. заради условието им да стане британски поданик. Прибира се в България с английската си съпруга Марион и се установяват в семейната къща във Варна. Раждат им се седем деца, от които Иван е третото (годината на раждането му е 1929 г). Самият той в интервю за БНТ разказва: „Към най-големия ми брат – Димитър, очакванията бяха големи. Също и към голямата ми сестра Ана-Каролина. А пък аз се чувствах свободен да правя каквото си искам“.
От 1928 г. Иван Станчов – старши работи на различни длъжности в българското министерство на външните работи. През 1937 г. е началник на Консулския отдел, а през 1942 г. заминава като генерален консул в румънския град Галац. На този пост помага за преселването в България на големи група българи от областта Таврия (в Румъния, около Черно море – бел.авт.), както и на местни евреи, на които издава български паспорти. По спомени на сина му ги е превозвал лично с дипломатическия си автомобил, който не подлежал на проверки. През юли 1944 г. е назначен за консул в Истанбул. Междувременно, наблюдавайки изхода на войната и познавайки добре коварството на съветския комунизъм още от 1919 г., през 1943 г. Иван Станчов предвидливо изтегля семейството си в Швейцария.
На 5 януари 1945 г. г-н Станчов е отзован от комунистическата власт в България. Отказва да се завърне и заминава при семейството си. През август 1946 г. емигрират в САЩ. Купуват си малка ферма в щата Мериленд, в близост до Вашингтон и през следващата година придобиват статут на американски граждани, като политически бежанци.
Иван Станчов-младши завършва университета „Джорджтаун“ във Вашингтон и служи в българската рота към американската армия в Германия. През 1956 г. е награден с медал за добра служба в армията на САЩ. След това работи за американската корпорация IBM в Ню Йорк, Рио де Жанейро и Париж. През 1980 г. основава своя компания – „Креста“, която се занимава с информационни технологии.
Жени се за американка, с която имат четири деца, но се разделят. Вторият му брак е с Александра от Шотландия, с която остава до смъртта си. Също като дядо си и баща си, Иван Станчов е полиглот. Освен родния български, владее още шест езика: английски, френски, немски, гръцки, испански и португалски.
По време на дългогодишното си изгнание Иван Станчов е в тясна връзка с потомък на другия клон на рода си – Димитър Паница, също политически емигрант, журналист в Париж. В друго интервю, дадено на българска медия, за братовчед си той казва следното: „С фамилията Паница ние имаме семейна връзка, която е много тясна и много важна. Те бяха едно истински богато семейство – и като възможности, и като ценности. Живееха и във Варна, и в София. Тяхна е къщата, която стана по-късно китайско посолство по времето на комунизма. Евстати Паница беше един прекрасен, много космополитен човек с едно виждане за живота отвъд тесните рамки. Неговата съпруга също. Дими много научи от родителите си. Без големи претенции, той като емигрант по същото време като мен беше в Париж, работеше за “Рийдърс Дайджест” и се наложи. В годините направи много за България. Можа да покаже докъде можем да стигнем и с образование, и с морални принципи, и със следване на точно тези традиции на приемственост, за които говорех. Ивон беше една прекрасна французойка, много интелигентна, която също много помагаше на България. Тя беше най-добрият посланик на страната сред своите сънародници като постоянно “проповядваше” колко е прекрасна и значима България, какви са нейните предимства и колко е важна тя за Европа. И двамата бяха големи българи. И аз съм им много благодарен за чудесното приятелство. С Дими Паница имахме традиция да се чуваме често по телефона с един въпрос един към друг: “Ти какво добро направи днес за България?”. Малко преди да почине, той ми се обади, както много често преди това, но ми каза: “Приятелю, ти печелиш! Аз си отивам, но да знаеш, че ще продължим там – горе!”. Няма да забравя този ни разговор. Такъв човек бе моят братовчед Дими Паница, така ще го запомня.“
През 1991 г. Иван Станчов е назначен за посланик във Великобритания и в Ирландия. Отива на аудиенцията при кралицата с костюма на дядо си, който е бил посланик при нейния дядо Едуард Осми през 1908 г. и в периода 1922 – 1924 г. Кралицата е впечатлена и от администрацията ѝ му изпращат копия от писмата, които неговият дядо е писал до нейния. За кратко е и външен министър в служебния кабинет на Ренета Инджова.
След завършването на мандата му Иван Станчов се отдава на благотворителност в България. Превръща семейния дом в Морската градина на Варна в социален дом за деца с увреждания, наречен на братовчедка му Карин, която е страдала от церебрална парализа. Дългогодишен патрон на Българското училище към посолството на България и на българската църква в Лондон.
„Изглежда трябва да се обърнем повече един към друг. И към тези малки, но толкова важни неща – взаимопомощ чрез нормално човешко общуване… Не ми се струва толкова трудно, нали?!“
Тези думи на Иван Станчов днес, в отчуждението насред война и пандемия са ни по-нужни от всякога. Ако ги изпълним със смисъл чрез делата си, той и братовчед му Дими Паница ще са щастливи да видят, че някой тук, долу продължава да следва завета им: всеки ден нещо добро за България.
